Да дадеш любов

Разказът "Да дадеш любов" от Карина Терзийска, 15 г., Втора награда в Международния конкурс "Имаш само това, което си дал" през 2024. Творбата е написана по рисунката "Ангел хранител" от Арзу Ибрямова, 18 г., АРТ Школа, гр. Шумен.

Карина Терзийска е възпитаничка на ЕГ "Акад. Людмил Стоянов", Благоевград, с профил френски език. За себе си Карина казва така:

"Още от малка съм водеща на различни концерти (някои благотворителни), обичам да говоря на сцена и да бъда част от нещо по-голямо от мен. Освен това Словото върви за ръка за ръка с моя живот - пиша есета, разкази, с които съм спечелила първите места на много литературни конкурси ("За хляба наш", "Национален парк Рила"). Смятам, че чрез своите думи мога да влияя на другите хора и да оставям послания, което ме прави истинска щастлива и ми помага да се чувствам пълноЦЕННА.

Рецитирала съм различни стихотворения по телевизията - рублика Родолюбие, БНТ 2. Участвала съм и съм била водеща на емисия с помощта на Зоя Караджова в радио Благоевград. Тази година участвам в българския мюзикъл "Класният се жени" на Камерна опера Благоевград, чиято премиера беше април месец.

Имам много хобита - играя тенис на корт (днес като любителка), обожавам да танцувам - спортни и модерни танци, носи ми удоволствие да се разхождам в планината."

Да дадеш любов

Разказ

Едно дете се сгуши в прегръдките на майка си. Навън духаше студен вятър, но вътре беше топло и двете се наслаждаваха на топлината на огъня, седнали на мекия диван до камината. Лиза въздъхна. Обичаше вечерите, прекарани с любящата си майка, с която знаеше, че може да сподели всичко и че винаги ще получи подкрепа и обич след уморителния училищен ден.

- Мамо, - тя повдигна глава, с внезапно хрумнал й въпрос, измъквайки се от прегръдката й – ти като малка притеснявала ли си се за тестовете в училище?

- Миличка, – засмя се майка й, – няма човек, който да не се притеснява понякога, колкото и странно да ти изглежда. Да, разбира се, че понякога съм се притеснявала, но това не трябва да те тревожи. Аз виждам, че полагаш усилия за ученето вече 7 години неуморно, а и знаеш, че оценките не са най-важното за мен. Важното е да разбираш какво учиш и да се чувстваш добре. Всяко усилие се възнаграждава рано или късно. А относно теста – дай всичко от себе си, защото го можеш! Да ти споделя ли една тайна?

- Да, разбира се! Обичам твоите тайни! – усмихна се Лиза.

- Нали помниш как съм ти разказвала, че нашият свят не е само това, което виждаме? Той е енергия – такава, каквото избираме да усетим! Знаеш и че Бог, в който вярваме, е любов, а неговите помощници са ангелите, които са навсякъде около нас, макар да не можем да ги докоснем или говорим с тях наистина…

- Мамо, не си ми разказвала за ангелите! Продължавай, слушам те! – прекъсна я Лиза, а в очичките й проблясваха пламъчета на любопитство.

Майка й я погали по нослето и продължи:

- Ангелите винаги бдят над нас и са готови да ни окажат помощ, стига да я пожелаем. Можеш да ги приемеш като твои пазители и помощници, стига да вярваш в тях. Ето например преди теста, можеш да ги повикаш, за да бъдеш по-спокойна и да покажеш знанията си без притеснение. Ангелите не могат да променят способностите ти, те просто ти вдъхват увереност и сила.

- Благодаря ти, мамо! Утре със сигурност ще се справя благодарение на теб!

Лиза се въодушеви, но после сякаш си спомни нещо и наведе глава. Грижовната й майка веднага забеляза и я попита:

- Какво още е наред, Лиз? Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко и аз ще се опитам да ти помогна винаги.

Момичето се усмихна плахо:

- Днес приятелката ми се скара с мен – сподели тя, - а сега осъзнавам, че е за пълна дреболия. На мен ми беше тъжно през целия ден и сега не знам наистина как да постъпя.

- Да, понякога се случва да не се разбираме и с най-близките си хора и да не сме съгласни с тях, но пък така осъзнаваме колко сме си ценни един на друг, а и се опознаваме по-добре – разбираме позицията на другия и се поставяме в „неговите обувки“. Аз ще те посъветвам да не й се сърдиш, защото ако го направиш, няма как да очакваш различно поведение от нейна страна. Отговори й с любов, а пък тя нека реши дали да ти отвърне със същото.

- Наистина ще направя така утре! – Лиза засия от предложението на майка й.

- Знаеш ли, твоята ситуация ми напомня на една моя случка днес… Когато влязох днес в един магазин за дрехи, продавачката не беше дружелюбно настроена, като дори не отвърна на поздрава ми. Аз реших, че е възможно да й се е случило нещо неприятно преди това и само й се усмихнах, обръщайки внимание на интересния цвят на очите й, който сякаш обхващаше цялата пролетна палитра. След това си харесах една много нежна рокля и я попитах дали я имат и в други цветове, а тя троснато ми отвърна, че я нямат, щом не е изложена. Все пак въздъхнах и й отвърнах, че тогава ще взема изложената, оставих й бакшиш, направих комплимент на очите и й казах любезно „довиждане“. Това предизвика лека усмивка на лицето й и сепнат поздрав от нейна страна, но забелязах, че щом влезе следващия клиент след мен, тя беше готова да го обслужи с цялото си внимание. Виждаш ли? Дадох любов и тя се върна обратно! Е, не непременно на мен, но когато даваме любов, не го правим с очакването да бъдем възнаградени с нея, а просто от сърце, нали така?

- Да, мамо! Наистина си права! Ще се постарая и аз винаги да се държа като теб!

- Радвам се, миличка! – погледна я топло майка й. – А сега хайде в леглото, за да се наспиш добре!

Вече потънала в меките завивки, Лиза чакаше майка й да дойде и да я целуне за лека нощ. Когато дойде, внезапно се сети да я попита още нещо:

- Мамо, ти днес ме научи, когато се притеснявам да извикам на помощ ангелите и да отвръщам с любов! А когато се страхувам например, какво трябва да направя? Отново ли да ги повикам? И как да разбера дали наистина са с мен? Защото на път на училище се навъртат няколко големи кучета напоследък…

- Лиз, ангелите са с теб и в твоята главица! Толкова си умна! Разбира се, че можеш да ги призовеш. А те ни оставят знаци, за да покажат присъствието и подкрепата си – просто трябва да отворим очите си, за да ги видим!

- Но как така? Какви знаци? Обясни ми! – Момичето се надигна от леглото с желанието да чуе още.

- Ще разбереш сама. Хайде, заспивай вече! – Засмя се майка й и я целуна по челото.

На следващата сутрин, по пътя за училище, Лиз си тананикаше весело, докато не съзря на тротоара пред обувките си едно бяло перце. Наведе се с най-широката усмивка и го прибра в раницата си, завивайки зад ъгъла, готова да се изправи пред новия ден.