Приказката "Имаш само това, което си дал" от Райна Кирилова, 17 г. е отличена с Голямата награда в едноименния Международен конкурс през 2024. Творбата е вдъхновена от рисунката "Срещата на бедността с богатството" от Александра Котова, 9 г., Школа "Елиза Арт", гр. Габрово.
Райна Кирилова е възпитаничка на ЗПГ „Климент Арк. Тимирязев", гр. Сандански. Пише есета и разкази, които ѝ носят награди от различни конкурси. Най-големият ѝ успех е Първо място в Национален конкурс, чиято тема е пандемията „Covid 19“.
"Писането ми носи удоволствие, каквото нищо друго не може да ми донесе. Удоволствие е когато влезнеш в света на героите си и когато самият ти избираш какво да се случи с тях". Райна
Имаш само това, което си дал
Приказка
Точно когато изгряло слънцето, се събудил старият Амир. Запретнал ръкави и започнал да приготвя чувалите с брашно. Не след дълго дошъл и Одир - дете на съседи, което помагало на стареца срещу заплащане от една жълтица на ден.
- Дядо, колко време ще пътуваме до града?
- По пладне ще пристигнем, момчето ми. Веднага щом натоварим каруцата с всички чували, тръгваме.
- Дано купувачът да вземе всичките чували!
- Ще ги купи! Щом е поръчал десет, явно толкова му трябват за хлебопекарната. Ако успеем да ги продадем всички и ако вземем по три жълтици за чувал, ще спечелим цели тридесет.
- Каруцата е натоварена - извикало детето и почистило ръцете си по панталона.
- Да тръгваме тогава!
Двамата тръгнали за града, за да занесат брашното на пекаря. От селото до града било половин ден път с каруца. Минавало се по каменист път, заобиколен от много дървета, огрени от слънцето.
Не се минало много, откакто бяха тръгнали, но не щеш ли, Одир забелязал някакъв човек. Той бил отстрани на пътя, облегнат на едно голямо дърво. Като го видял свит, Амир веднага разбрал, че нещо го мъчи.
- Защо спираш каруцата, дядо?
- За да проверя как е този човек и дали има нужда от нещо.
- Но така само губим време! А и може да се окаже лош човек и да ни направи нещо. Не отивай!
Старецът дори не чул какво му казало момчето, а слязъл и отишъл при мъжа.
- Какво ти е, синко?
Непознатият вдигнал главата си и погледнал Амир, без да каже нищо.
- Кажи ми! Можеш да ми се довериш! Не ти мисля зло - говорел спокойно той. - Дори бих искал да ти помогна, ако има как.
- Ти... не можеш да ми помогнеш. Няма как.
- Кажи ми поне какво те мъчи, може би така товарът ще ти стане по-лек.
След като вдишал дълбоко, мъжът казал:
- Казвам се Ванил. Сгодих се съвсем наскоро за най-красивото момиче. Преди месец обаче разбрахме, че е болна от тежка болест, и за да остане жива, трябва да се лекува. Бях в града, за да ѝ купя това, от което се нуждае, за да запазя живота й, но десет жълтици не ми стигнаха за нищо. Това е всичко, което имам! Как да се върна в селото с празни ръце?! Как да й кажа, че заради моята немотия тя трябва да страда?! – сълзите се стичали една след друга.
- Наистина много съжалявам, Ванил! Колко жълтици не са ти достигнали?
- Още цели десет. Имах само половината.
Амир се върнал при каруцата.
- Къде скри торбата с нашите жълтици, момчето ми?
- Тя е в мен. Ето я!
- Дай да видя какво има в нея.
След като бръкнал и преброил, се оказало, че има точно десет жълтици.
- Има точно толкова, отколкото се нуждае! - зарадвал се Амир.
- Нали няма да му дадеш парите? Знаеш, че те са за да пренощуваме в гостилницата, нали?! Точно по пет жълтици на човек.
- Не се тревожи! Сега той се нуждае повече от тези пари. Не забравяй, че човек има само това, което е дал.
- Имаш само това, което си дал ли?! Как ще го имаш, като го дадеш? - попитало троснато момчето.
- Спомни си, че Исус Христос е дал живота си и все пак е продължил да го има.
След като дал жълтиците на Ванил, му предложил и да го закара отново до града, за да купи това, което трябва. Така тримата продължили заедно. Одир бил сърдит, старецът - изпълнен с вяра, а Ванил бил по-радостен от всякога.
Слънцето огряло земята с всичка сила, но не оставало още много път. Двамата възрастни били потънали в разговора си, а Одир се преместил отзад и се скрил с шапка от слънцето.
Далеч напред видели колесница. Тя била спряла.
- Трябва да са важни хора, щом имат колесница - помислили си селяните.
Когато я доближили, Амир спрял, за да види по-добре какво се случва. От
колесницата излязъл човек заедно с жена.
- Какво правите насред пътя? - попитал старецът.
- Колесницата ни се повреди. Колелото й се счупи и не можем да продължим.
- Ние ще ви помогнем да оправите колелото! Нали, Ванил?
- Разбира се, ей сега съм го оправил!
- Дядо, ако останем да им помогнем, ще загубим много време. Пекарят може да е вече затворил. Така нито ще продадем брашното, нито ще има къде да преспим - прошепнало детето.
- Казвал съм ти много пъти, Одир! Човек никога не остава без това, което е дал. А на тези хора ние даваме от своята доброта. Не само материалните си блага трябва да споделя човек, но и всичко, което притежава.
- Имаш само това, което си дал! Празни приказки! - момчето отново било сърдито.
След като оправили колелото, за което се мъчели доста време, мъжът и жената благодарили, качили се на колесницата си и с огромна скорост поели за града.
Слънцето вече започнало да се скрива. Тримата пристигнали в града, оставили Ванил, той им благодарил и тръгнал да върши своята си работа. Амир и Одир веднага се запътили с каруцата си към пекарната. Пекарят обаче бил затворил вече.
- Казах ти, че ще стане така! - развикало се момчето. – Все помагаш! Даваш всичко, което имаме, и се надяваш то да ни бъде върнато. Къде е сега всичко, което си дал... няма го!
- Не губи надежда - промълвил старецът. – Тогава, когато сърцето ти върши добро, няма място за страх. Нека отидем в гостилницата и да помолим да пренощуваме, пък да платим след няколко дни.
...
- Не може да пренощувате, без да сте си платили! Ако началникът разбере, много ще се ядоса. Съжалявам!
- Но ние ще донесем парите! Обещавам! - опитал се да го убеди старецът, но без успех.
Когато се обърнали и закрачили към изхода, влязъл един мъж.
- Вие двамата какво правите тук! - зарадвал се да ги види той.
- Отново ти! – усмихнал се Амир.
- Благодаря пак за помощта по-рано! Колесницата успя да ни доведе в града.
- Радвам се, че сме помогнали!
- Вие сигурно сте дошли тук, за да пренощувате?
- Всъщност да, но за жалост...
- Ще пренощувате безплатно!
- Моля? Но как...
- Аз съм началник на гостилницата. Поне това мога да направя за вас! Вие ми дадохте подслон, като ми поправихте колесницата, иначе щях да пренощувам насред пътя, затова сега вие ще имате такъв. Все пак трябва да знаете, че човек има само това, което е дал.
Амир погледнал към детето и се усмихнал широко.
...
Точно, когато слънцето изгряло, Амир се събудил. С момчето бързо се качили на каруцата и рано-рано отишли към пекарната. Тя била отворена. Влезли вътре, за да повикат пекаря, но вместо пекаря видели Ванил.
- Ванил! Ти защо си тук? - учудил се старецът.
- Вчера, щом ме оставихте в града, купих нужното за съпругата си. Разбрах обаче, че се е влошила и през нощта я докараха тук, за да се погрижат за нея в града. С това, което купих, и с помощта на лечителите вече е добре. А що се отнася до пекарната, пекарят е мой чичо. Вчера замина, за да посети дъщеря си, и като разбра, че съм в града, ме помоли да се грижа за хлебопекарната. Сега ми кажете колко чувала брашно имате и колко жълтици ще струват.
- Имаме десет чу вала, всеки е по три жълтици.
- Прекрасно! Разтоварете ги, а аз ще приготвя парите.
След като разтоварили, Ванил им подал торба с жълтици и казал:
- Благодаря за това, което направихте за мен. Не само ми дадохте от това, което имате, но и променихте живота ми. Никога няма да го забравя!
Амир и Одир се качили на каруцата и потеглили към селото. Когато по-късно отворили торбата с жълтици от Ванил, видели, че вътре има не тридесет, а шестдесет жълтици.
- Имаш само това, което си дал! - казало бавно детето и се замислил над всичко онова, което се бе случило.
