Момичето, което сънуваше море

Приказката "Момичето, което сънуваше море" от Мария-Антония Мицканова, 17 г. е отличена с Трета награда в Международния конкурс "Имаш само това, което си дал" през 2024. Творбата е написана по рисунката "Море" от Александра Атанасова, Школа "АРТ Попово".

Мария-Антония Мицканова е възпитаничка на Професионална гимназия по икономика и техника „Рачо Стоянов“, гр. Дряново, специалност „Организация на туризма и свободното време“. „Считам, че да бъдеш винаги подготвен и да знаеш, е много важно за бъдещата реализация на един млад човек. В свободното си време обичам да чета, да пиша есета, стихове, да слушам музика. Активно спортувам – играя тенис на корт".

Момичето, което сънуваше море

Приказка

Имаше едно време едно момиче, което се казваше Мария. То обичаше да чете книги, да слуша музика и... да мечтае. Въображението му рисуваше картини коя от коя по-цветни. Когато слушаше музика, си представяше, че е принцеса на бал, която танцува с красив принц, представяше си разходки на лунна светлина, чуваше шепота на вятъра. Музиката й разказваше истории за герои, за любов, за тъга, за смелост, караше я да потъва в мечти.

Веднъж преди да заспи Мария отново започна да мечтае. Мария мислеше за това каква ще стане, как ще живее и кой ще бъде близо до нея в този живот. И не забеляза кога заспа...

Духаше силен прохладен вятър и се чуваше вик на чайки. Какво е това? Нима това е морето? Мария се огледа и видя синята морска шир. Точно такова море, което тя си представяше, когато мечтаеше, слушайки музика. Тя пое глътка от чистия солен въздух и вятърът развя косите й. Той гъделичкаше лицето й и Мария се заливаше от смях. Морето беше огромно, стигаше до самия хоризонт.

Като опитен плувец Мария се гмурна и стигна до морското дъно. Седна на един камък, покрит с водорасли и мъх, и се огледа наоколо. Беше изумително красиво и завладяващо. Ето, пълзеше без да бърза алена морска звезда, бавно се придвижваше огромен рак, навсякъде множество всякакви любопитни неща: едвам се тътри морска костенурка и върху твърдия й щит си играят малки зелени рибки, блещукат в цветен вихър също като пеперуди, по белите камъни влачи своята черупка огромен рак...

И изведнъж Мария дочу глас:

Коя сте Вие?

Мария погледна нагоре и видя огромна риба, покрита със сиво-сребърни люспи, с ококорени очи, която приятно се усмихваше, все едно са я изпържили и е основното блюдо на празнична трапеза.

- Вие ли казахте нещо? – попита Мария

- Дааааа... Аз.

Мария се изненада и попита почти сърдито:

- Как така Вие? Та нали рибите не говорят?

- Как така решихте, че всички риби са неми?

- Татко ми каза.

- А какво е това татко?

- Амииии... Почти като мен, само че е по-голям и има мустаци. И ако не е сърдит, е много мил.

- А той яде ли риба?

Мария се изплаши от въпроса и се зачуди дали да не каже, че яде. Погледна нагоре, видя през водата мътнозеленото небе и слънцето и излъга:

- Не, не яде..., тя е много костелива.

- Какво невежество! – обидено се развика рибата. - Не всички сме костеливи. Например моето семейство...

- Трябва да сменим темата на разговор – съобрази Мария и вежливо попита:

- Вие били ли сте при нас там горе?

- Хич не ми и трябва! – троснато промърмори рибата. Там не се диша, но пък какви мухи има...

Голямата риба заплува около Мария, спря точно срещу лицето й и изведнъж каза:

- А Вие защо сте тук? Защо дойдохте?

- Ами просто се разхождах... - смутено отговори момичето.

- А при нас харесва ли Ви?

- Да, харесва ми, но и у дома е много хубаво - помисли Мария, но за миг се изплаши, че ще ядоса Голямата риба, и каза:

- Хайде да поиграем на нещо, скучно ми е....

Това страшно се хареса на бъбривата риба, тя се засмя и отвори кръглата си уста така, че се видяха розовите й хриле, замята красивата си опашка и с мощния си глас извика:

- Това е много хубаво – да поиграем! Да поиграем!

- Хайде да изплуваме на повърхността – предложи Мария.

- Защо? – попита Голямата риба.

- Защото по-надолу вече не е възможно, а горе има мухи.

- Мухииии?... Вие обичате ли мухи?

Мария обичаше само родителите си и шоколадов сладолед, но отговори:

- Да.

- Е, тогава да изплуваме! – каза рибата. Качи се на гърба ми!

И заплуваха нагоре.... Мария си мислеше:

- Само да ме изведе до горе и аз ще изскоча от водата.

Голямата риба плуваше, сякаш танцуваше, и с цяло гърло пееше. Наоколо в шеметен танц също плуваха хиляди разноцветни малки рибки. Това беше най-прекрасният танц, най-прекрасната феерия от цветове.

Плуваха, плуваха и колкото по-нагоре, толкова по-бързо и леко, и изведнъж Мария почувства, че главата й се показва на повърхността.

- Ох...

Мария се огледа наоколо – слънцето се отразяваше в синьо-зелената вода, вълните пръскаха своята пяна, някъде в далечината се виждаха платната на кораб... Беше толкова красиво.

- Ехааааа – си каза момичето, усмихвайки се на слънцето.

- Марияяяя, Марияяяя, дете мое, събуди се! Трябва да ставаш вече. Трябва да се приготвиш. Днес е последният учебен ден и ще ви раздават свидетелствата. Трябва да си облечеш най-хубавата си рокля, за да изглеждаш добре.

- Мамо! Защо ме събуди? Ти не знаеш какъв сън ми прекъсна. Сънувах морето, морето без бряг. То сякаш ме прегърна. И стигнах на морското дъно. Аз говорих с Голямата риба, срещнах такива чудни и красиви същества. Видях разноцветни корали, морски звезди, огромни раци, медузи, всякакви пъстри риби и милиони мехурчета, които подскачаха нагоре. Аз усещах дори соления морски въздух... Всичко бе така истинско.

- Ти много мечтаеш, дете мое, но това е прекрасно, защото мечтите се сбъдват, само трябва силно да вярваме.

- Да, мамо, аз мечтаех за морето и тази мечта се сбъдна в съня ми. Аз бях с морето едно цяло. Мамо, моля те да нарисувам своя сън! И после бързо ще се приготвя.

Мария взе белия лист, четките, боите и започна да рисува. Тя се усмихваше, защото си спомни за Голямата риба. Тя сияеше, защото рисуваше морето.