Момичето от зелената хижа

Приказката "Момичето от зелената хижа" от Йована Сарич, 16 г., гр. Върнячка баня, Сърбия е отличена с Първа награда в Международния конкурс "Имаш само това, което си дал" през 2024. Творбата е написана по рисунката "Зад прозореца" от Александра Атанасова, Школа "Арт Попово".

"Казвам се Йована и съм 16-годишно момиче от Сърбия със страст към писането. През годините съм участвала в състезания по писане в моята страна (взех първо и второ място в няколко от тях), както и в Обединеното кралство и САЩ. Написах първата си книга „Ирния“, когато бях на 13, а в момента завършвам последния си роман, наречен „Черната монета“. Йована Сарич

Момичето от зелената хижа

Приказка

Откакто се познаваше, Клара живееше при леля си София в Зелената хижа. Беше самотна къща в края на голяма гора. Тя получи името си заради многото растения, които растяха наоколо, в къщата и дори върху нея. Почти всички външни стени бяха покрити с гъст бръшлян, отпред имаше градина, пълна с различни интересни растения, а вътре не можеше да се намери кът без саксии, в които бяха засадени всякакви цветя.

Колкото до леля София, тя беше строга, но справедлива жена. Цял живот се грижи за Клара, въпреки че не й е роднина – беше намерила момиченцето като бебе, оставено на прага й. Фактът, че нямаше родители, не притесняваше ни най-малко Клара. Тя не знаеше какво е да ги имаш, така че не й липсваха. Леля София и старият котарак Фигаро й бяха достатъчна компания. Беше виждала деца на нейната възраст само когато отиваше в близкото село да пазарува и дори тогава не се интересуваше много от компанията им.

Хората я намираха за меко казано необичайна. Тя винаги ходеше облечена в една от своите многоцветни рокли, толкова изкърпени, че оригиналната материя едва се различаваше от кръпките, косата й се спускаше до кръста на кафяви водопади, зелените й очи блестяха на луничавото й лице и тя винаги носеше своя подпис forget-me-not blue boots („сини ботуши с цвят на незабравка“). Тя си тананикаше песни, които сама измисляше, и рядко можеше да бъде видяна без широка усмивка.

Хората бяха объркани от това - не можеха да видят какво е толкова прекрасно в живота на момичето, че винаги беше весела. Беше сираче, предимно самотна и доста бедна, защото единственият доход идваше от продажбата на плодове и зеленчуци, които леля София отглеждаше сама. Клара обаче нямаше нужда от нищо, за да бъде щастлива, тя смяташе, че човек винаги трябва да бъде щастлив, освен когато няма много сериозна причина да не бъде, а тя никога не беше виждала такава причина през живота си.

Беше юнска вечер. Клара и леля София седяха в градината и четяха. Единственият звук, който се чуваше, беше тихото цвърчене на щурци. Вниманието на Клара често се отклоняваше от книгата, която четеше, към светулките, които се появяваха в градината. Тя ги проследи с поглед, докато отново се изгубиха в тревата или храстите. Докато гледаше как светулка прелита над оградата, тя видя няколко фигури в далечината.

- Лельо, виж! - каза тя, сочейки в тази посока.

Това беше почти необичайна гледка за тях, в Зелената хижа посетителите бяха по-рядкост от снега през август. Леля София вдигна очи от книгата и погледна новодошлите през очилата си за четене. Когато се приближиха, Клара вече различи лицата им. Един от тях беше мъж на около петдесет години, с черна коса, изпъстрена с няколко сиви косъмчета, висок, с безупречен черен костюм.

- Извинете, можете ли да ни помогнете? — попита той, като се приближи до оградата. — Малко се загубихме.

След това Клара погледна другата фигура. Беше момиче, вероятно не по-голямо от нея. Тя беше висока и носеше красива розова рокля, а русата й коса беше сплетена на сложна плитка. На лицето й се четеше загриженост.

- Разбира се, разбира се — отвърна леля София и стана да ги посрещне. Ето.

На Клара й се стори, че освен предишното му безпокойство, тя видя очарованието на лицето на мъжа, когато той видя по-добре леля София. Не можеше да го вини. Тя беше красива жена с меки черти и пронизващи сини очи.

Новодошлите скоро бяха въведени в къщата и настанени на масата за хранене, докато леля София набързо правеше чай на малък котлон.

- О, много ви благодаря, госпожо — повтори мъжът за трети път.

- Моля, наричайте ме София.

- Да, разбира се, София.

На Клара й се стори почти комично колко объркан е този мъж в присъствието на леля й. Тя погледна към момичето, което седеше мълчаливо до другаря си, наблюдавайки любопитно заобикалящата я среда, макар и малко уплашена. Чаят скоро свърши и те научиха историята на своите посетители. Те имаха честта да приемат дъщерята на херцога и нейния верен иконом. Изабела, както се казваше момичето, отивала да посети роднините си, когато пред коня, който яздела, изскочила лисица. Животното се изплашило и хвърлило ездача си, а това разтревожило коня на Реджиналд – иконома. Тъй като било тъмно, не могли да намерят пътя обратно, камо ли да продължат пеша. Така те се лутали, докато накрая стигнали до Зелената хижа.

- Е, това е ужасно! - каза съчувствено леля София. - Разбира се, можете да пренощувате тук. Утре ще отидем до селото и ще потърсим помощ.

И така беше. Изабела беше настанена с Клара в нейната стая, докато икономът Реджиналд спеше в хола. Когато заспаха, Клара видя изражението на Изабела.

- Защо си тъжна? – попита тя.

- Страхувам се, че нямам причина да бъда щастлива - отговори младата херцогиня, - загубена съм, роднините ми ме чакат, а родителите ми сигурно са притеснени.

- Повярвайте ми, винаги има причина да бъдете щастливи. Просто трябва да позволиш причината да те намери. И не се тревожи, утре ще се върнеш на в дома си.

Момичетата заспаха почти веднага. На следващия ден Реджиналд и леля София бяха готови да отидат в селото сутринта.

- Можете да останете тук, докато намерим транспорт за нашите гости - каза леля София. Изабела не изглеждаше особено ентусиазирана от това, но не каза нищо.

- Искаш ли да отидем на разходка в гората? - попита Клара с усмивка.

- Сигурна ли си, че не е опасно?

- Със сигурност не е.

- Добре тогава – съгласи се херцогинята.

Докато вървяха, те научиха много една за друга. Клара обичаше да слуша историите на Изабела. Тя живееше в замък в голямо имение с родителите си. Нямаше братя и сестри, но много слуги трябваше да си играят с нея и да я забавляват. Щеше да получи всичко, което сърцето й желаеше, но това не я правеше щастлива.

- Мога ли да те попитам нещо, Клара? Защо си толкова щастлива? Каква причина имаш за това?

- Не е нужно да търся причина. Просто съм щастлива и причината идва. Наистина нямам много, но не е важно колко имаш, а колко се наслаждаваш на това, което имаш.

- Ти си много мъдра - каза Изабела с възхищение. - И никога не си тъжна?

- О, разбира се, че съм била тъжна. Ако никога не бях изпитвала тъга, щастието нямаше да е толкова сладко. То е като дъга, която нямаше да съществува, ако не беше валяло дъжд.

Изабела погледна това необичайно момиче и не можа да сдържи усмивката си.

Скоро двете се върнаха в Зелената хижа, където ги чакаха леля София и икономът Реджиналд с два коня.

- Време е да тръгваме — обяви Реджиналд, като погледна малко тъжно към леля София.

- Благодаря ти за всичко! — каза Изабела и след като прегърна Клара, възседна коня си и потегли с Реджиналд.

- Приятно пътуване! — отвърна Клара, махайки им, докато не се изгубиха зад първия хълм.