Приказка от Виктория Пламенова, 17 г., СУ „Максим Райкович“, гр. Дряново. Р-л: Виржиния Дачева
Много далеч в едно кралство живеел Крал. Най-красивият бил от всички, най-смелият, могъщ и велик. Бил покровителят на своя народ, героят на всички, изпаднали в беда. Да можеха и хората да казват така, да го славят, боготворят и почитат. Кралят бил себичен, арогантен и алчен. Не виждал по-далече от замъка, в който живеел, там царял пълен разкош. Позлатени прозорци, искрящо червени завеси, порцеланови чинии. Кралят тънел в разкош и приказ, могъщ бил, само, когато изземал данъците от народа си, смел бил, когато наказвал онези, дето не му се подчинявали, а за изпаднали в беда, не ще и дума. И така, в това закътано място, надалеч от картата, позната на света, живеел алчният Крал. Чудо и приказ за заобикалящия го свят.
Танцувай с мен свят, завърти ме в прегръдката си, направи нещо, с което да ми се завърти главата, направи така, да забравя нищетата. Да танцуваме до полунощ, преди магията да изчезне, преди да се изплаша от грозотата ти, нека танцуваме, свят, нека за миг да забравим как е в реалността.
Надолу, по пътеката от замъка, се стига до малкото селце, там живеел народът. Мръсни улици, порутени къщи, дрипави хора, джебчии, крадци, просяци. Така бил устроен този техен мизерен свят. Нищо добро не чакало онзи, дето попаднел под управлението на този Крал. Младо момиче, с красиво лице и прилежно изпъната рокля, заобикаляше сергиите на пазара, а очите ѝ все си меняха посоката. Кошницата в ръката ѝ все още беше празна, дали нямаше пари или търсеше нещо. Една продавачка я изгледа злобно, друга жена явно и завидя на красотата. Мъжете се обръщаха след нея за да я загледат, тя бе тъй красива, тъй чаровна.
И така един слух, една надежда и мечта се разпростря в селото, като мъгла на сутринта. Селяните взеха да шептят и тайно да приказват, от ухо на ухо, думите ставаха от хубави по-хубави. Речено - сторено. Мълвата стигна и до краля, той беше очарован и заинтригуван. Не след дълго, слаб мъж застана в центъра на селото и на висок глас обяви за предстоящ бал, в името на високопочитаемия крал. Всички са поканени. Младата красавица от пазара също чу за този бал, но още по-странното беше, че всеки път като минеше покрай селото, хората започваха да тананикат едва доловима до ушите песен.
Танцувай с него в нощта, когато звездите най-ярки са от всякога, танцувай и усмихвай му се ти. Ти си нашето чудо, нашата надежда. Размекни студеното му сърце, помогни му да прогледне, бъдете щастливи. Бъдете щастливи.
Часът настъпи, всеки пременил се с каквото могъл, валсът звучеше, народът тръпнеше в очакване. Мълвата беше ясна, кралят знаеше, че в селото се говори за красиво момиче, с ангелски глас, с очи омайни и всичко, дето е успяло да достигне до неговите уши. И той сега я търсеше, търсеше момичето с неземна красота. Селяните заотстъпваха встрани, така че в центъра на балната зала да останат двама души. И така кралят и красавицата срещнаха погледите си, музиката започна отново. И...
Танцувай с мен свят, върти ме в тази безтегловна прегръдка. Крал танцува, танцувайте всички, може би най-сетне любовта ще възтържествува, пейте всички. Нека бъде тъй, нека всички да бъдем щастливи.
На трона не след дълго се възкачила красивата кралица. И те заживели щастливо.
След време им се родил принц, с ослепителни очи като тези на майка си и с руси къдрици, като тези на баща си. Народът не знаел да се радва ли на тази новина или не. Животът за тях бил все така същия. Принцът растял в студения замък, кралицата рядко обръщала внимание на сина си, кралят дори и да му обърнел внимание, единственото, което правел е да разказва за своето величие и смелост. Затова принцът често си стоял сам, когато му ставало скучно в замъка, се разхождал в градината. Тя била толкова голяма и толкова красива. Той често прекарвал времето си там, случвало се и да разговаря с цветята, да им пее и да им се радва. Те били най-добрите му приятели. А колкото до краля и кралицата, явно любовта не стигнала, за да промени краля, но може би всичко това не било истинско. Може би било измама и любовта дори и да не е била изпитана. Но за кралицата, като че ли това беше без значение, тя се радваше на разкоша и богатствата.
Минало се време и принцът пораснал. Станал млад момък, който скоро щял да наследи трона. Той така и не беше излизал извън пределите на замъка и градината. И в една слънчева сутрин, кралят решил да покаже на сина си над какво ще господства скоро. Слезли надолу по пътеката и стигнали селото. Нямало красиви къщи, нямало никакви цветя, златни прозорци, нищо ценно, нищо хубаво. Принцът гледал объркано, докато минавал покрай хората. Бедни, изнемощели, мръсни и дрипави, не приличали на тези, които беше срещал преди. Хората от селото бързо ги забелязаха и започнаха да се струпват покрай тях. Повечето изглеждаха нещастни, някой гледаха сърдито, а част от тях сякаш бяха готови да заплачат, само някой от тях да им подхвърли малко хляб. И така се случи, че един от тези селяни излезе напред и застана пред краля и принца. После падна на колене и се замоли, за малко храна, имал семейство, което да изхранва.
- Махни се от пътя ни, глупак такъв – извика кралят и побутна бедняка, но той не помръдна.
Кралят се ядоса и извади мечът си от доспехите си, ето толкова бързо той отнемаше животи. Принцът се изплаши и извика да спре. Кралят го погледна, видимо учуден, после явно реши, че синът му иска сам да извърши това деяние и му подаде мечът си.
- Давай, синко, нека се гордея с теб - каза кралят.
Принцът погледна меча в ръката си, после погледна и към дрипавия мъж пред себе си, той плачеше. Принцът надигна меча си, но в същият момент някакво момиче се развика да не го прави, започна да го умолява да пощади баща ѝ. Момичето имаше същите зелени очи като тези на баща си, от тях се ронеха сълзи, толкова много. Нещо се прекърши в принца, той се обърна към краля и му върна меча.
- Няма да го направя, татко.
- Смееш да не се подчиняваш на заповеди от краля ли? – попита го кралят.
Принцът се взря в собствения си баща, после се огледа наоколо. Хората живееха в нищета, а замъкът им беше пълна противоположност на това място. Принцът отново погледна краля и рече:
- Какъвто народа, такъв и краля, тук всичко е грозно и ти си такъв, до дъното на душата си.
Кралят почервеня от яд, вдигна меча си и го заби право в сърцето на сина си. Хората изпищяха, настъпи хаос. Принцът падна на земята, животът си отиде.
Танцувай свят, давай защо се спотайваш, не ме оставяй точно сега, нека да танцуваме, нека да се веселим. Кръв за кръв, танц за танц. Аз танцувах вече, давай ти си. Нека да изтанцуваме последен танц, преди историята да свърши, покажи ни свят, че все още си милостив, че страдаш, направи нещо, моля те. Нека злото да не спечели, заричам те, нека да танцуваме още малко.
Всичко утихна, мрак се спусна над кралството. Принцът остана да лежи на мястото, където беше посечен от собствената си кръв. Селяните съжалиха момчето и го погребаха в гората до селото. Посадиха красиви цветя около него, за да не бъде самотен никога. Но съдбата му беше отредила друг живот. Бавно на небето се възкачи нова звезда, но много по-ярка, много по-светла от всички други. В селото се понесе слух, за тази същата звезда, как тя щяла да ги избави от съдбата им. И така в едно далечно царство живеел един себичен крал, живял той и в мъки започнал той да гасне. Не можел да спи нощем, една звезда все неговите покои осветявала. Каквото и да сложели, както и да опитали да скрият светлината на звездата, тя все си поправяла път към краля. Така той един ден излязъл на своята тераса и я загледал. Била най-ярката от всички, кралят се замолил тихичко, да спре нека да спре да свети тъй ярко. Но всяко зло трябва да бъде наказано и звездата не изпълнила молбата му. Кралят вече съвсем спрял да спи и един ден се споминал. На погребението му никой не отишъл, освен неговата съпруга, но тъй като тя вече била остаряла и не била толкова красива, бързо се скрила в гората, за да може никой де не види нейната грозота. Минало се време и крал станал млад момък от селото. Всичко крадено лека полека започнало да се връща на селяните. Един ден младият момък видял ярката звезда на небето и бързо разказал на селяните за нея.
И така се понесла легендата за звездният син, който спасил селото, като станал звезда и ги закрилял от горе. В знак на почит и благодарност, народът посявал всяка година нови цветя там, където бил погребан принцът. Едно зеленооко момиче често посещавало тези цветя и се случвало да разговаря с тях, носи се слух в селото, че те някой път и отговаряли.
Да танцуваме, хайде, нека да по танцуваме свят. Ти води, аз ще те следвам. Кръв за кръв, танц за танц. Бъди моят последен партньор и нека да приключваме тази история. Прегърни ме и бъди мой водач, аз обещавам, че ще бъда послушна. Да танцуваме свят, звездите ни гледат, цветята ни слушат, ти разказвай още, аз ще забравя за реалността. И нека докато ти съществуваш, звездата да свети още тъй ярко, а аз още ще ходя в гората и ще посявам нови и нови цветя.
Казвам се Виктория Недялкова, на 17 години съм. Живея в град Дряново и от малка участвам в конкурси. Обичам рисуването, писането и пътуванията. Обичам да чета книга в разнообразни жанрове. Мечтата ми е да стана художничка.
