Първото пътешествие на Скокльо

Приказка от Калоян Цветанов, 7 г., с. Правешка Лакавица. Илюстрация: авторът

Днес беше много специален ден за жабчето Скокльо. Ставаше на 3 години и му предстоеше да се отправи на първото си пътешествие до Жабешкото блато. Пътят до блатото беше дълъг и опасен- трябваше да слезе от планината, да прекоси поляните, да премине през дворовете на хората, да пресече опасния път и едва след това щеше да достигне до мечтаното блато.

Скокльо се вълнуваше много. Вълнуваше се и неговото семейство. Той нямаше да пътешества сам, с него щяха да бъдат и големите му братовчеди Мимо и Момо, както и още няколко негови приятели.

Малката му сестричка Жабуранка го наблюдаваше и не разбираше защо е цялото това суетене около неговото първо пътешествие.

-Защото вече съм голям!- каза с гордост Скокльо- Нямам търпение да видя големия свят, ча-а-а-к до Жабешкото блатоо. Там са ходили и мама, и татко, и баба, и дядо, и прабаба, и прадядо... Там сме се родили и ние!

Дойде дългоочакваният миг и младите жабки се отправиха на път. Скок-подскок, скок-подскок, скок-подскок...

По някое време Скокльо много се измори и каза:

-Хайде да спрем и да починем! Заболяха ме крачетата от толова скачане.

-Не, има още много път. Няма да спираме.-отговори му Мимо.

-Но аз не мога повече. Ужасно съм изморен.- настояваше Скокльо

-Не може!-потвърди Момо – Има още много път и освен това е опасно да се застояваме тук и там.

-Аз оставам тук. Не мога да скачам повече!- приплака Скокльо

-Не бива да се отделяме един от друг.- търпеливо му обясни един от по-големите му другари, който много беше пътувал по големия свят.- Когато сме заедно, сме по-силни. Ако си толкова изморен, просто си попей. Така ще се почувстваш много по-добре и пътят ще изглежда по-лек. Когато аз тръгвах на своето първо пътешествие, моят татко ми каза, че ако се изморя много и усещам, че не мога повече да скачам, просто да започна да си пея, и да продължа по пътя си. Нека да пеем заедно!

И жабките запяха:

Аз съм смело жабче-квак-квак-квак,

знам си аз, че съм голям юнак.

На дълго пътешествие съм аз поел,

вижте колко съм голям и смел...

Жабките скачаха и пееха, и наистина им стана по-леко. Но изведнъж една огромна сянка се спусна към тях.

-Внимавайте-е-е! Скачайте бързо в храстите!- извика силно Момо.

Жабките се стреснаха и всички се разпръснаха. Скокльо усети как сърчицето му щеше да излезе от страх. Той успя да се скрие под една трънка точно преди огромната граблива птица да успее да го хване. Жабчето остана свито там дълго време, чак докато започна да се свечерява. По някое време се престраши и излезе от скривалището си.

-Мимо! Момо! Ми-и-и-мо! Мо-о-о-мо! – тихичко повика братовчедите си то. Но никой не отговори, нито се виждаше.

Жабчето се страхуваше да ги повика по-силно, за да не го чуе и страшната птица. Отчаян и изморен Скокльо се върна в скривалището си и заспа.

На сутринта реши да продължи пътя си сам. Беше много гладен и така искаше да си е вкъщи.

-Аз съм голям, ще се справя!-каза си Скокьо неуверено и тръгна отново по пътя си. За да не се чувства самотен и пътят му да му се стори по-лек, Скокльо си затананика тихичко познатата вълшебна песничка:

Аз съм смело жабче-квак-квак-квак,

знам си аз, че съм голям юнак.

На дълго пътешествие съм аз поел,

вижте ме колко съм голям и смел...

Така минаха няколко дни. Скокльо беше много изтощен, но продължаваше към целта си.

Скоро пред него се показаха къщите на хората. Смелото жабче много се зарадва, че е преодоляло по-голямата част от пътя, но и беше малко притеснено, защото беше чувало, че тук опасностите бяха дори повече. Затова много предпазливо продължи към първата къща.

Аз съм смело жабче-квак-квак-квак,

знам си аз, че съм голям юнак...

Докато минаваше от двор в двор, Скокльо оглеждаше къщите и градините на хората и си мислеше колко различно живеят те. В един от дворовете забеляза деца, които си играеха. Тъкмо се чудеше дали да продължи или да се скрие и да изчака, когато едно от децата го забеляза. Момчето се затича към жабчето и завика на приятелите си:

-Елате, елате! Жаба!

Няколко момченца се втурнаха след него и наобиколиха малкото жабче.

-Ауу, колко е гнусна!- възкликна едното.

-Много е грозна!- потвърди другото.

-Аз пък знам, че ако я пипнеш с ръка, ще ти излезе ей такава брадавица и ще заприличаш на оргомна жаба.- заобяснява третото момченце.

-Да я убием!- в хор извикаха първите две деца и едното се заоглежда за камък.

-Спрете! -разкрещя се единственото момиченце в групата. То беше дотичало малко по-късно и бързо застана между момченцата и Скокльо.

- Жабчето е добро и няма да ви направи нищо. Знаете ли колко са полезни жабките? Те се хранят с много вредни насекоми и не правят нищо лошо.

-Грозно е!- заоправдава се първото момченце.

-Не е! Аз мисля, че е красиво! -възпротиви се момиченцето.

-Бляк! А защо влиза в нашия двор? Да се маха! Не го искам.- категорично каза второто момченце.

-То просто минава оттук. Оставете го на мира. Ела, малко жабче!- момиченцето се наведе и взе в ръка малкото създание.

Отдалечи се със Скокльо в ръце и го занесе чак до на края на улицата. Там го остави на тревата и каза:

-На добър път малко жабче!-После се върна при останалите деца.

Скокьо не разбираше какво си казаха децата, но усещаше, че току-що му се беше случило нещо едновременно опасно и красиво.

Когато се пооттърси от шока, малкото създание продължи по пътя си. Знаеше, че Жабешкото блато е съвсем наблизо.

Скок-поскок, скок-поскок, скок-поскок...и зелената пътечка свърши. Пред него се показа асвалтовият път.

-Съвсем наблизо съм!- каза си Скокьо и скокна на пътя.

Но още преди да успее да го пресече, едно огромно,шумящо и страшно нещо са заприближава към него. Жабчето стоеше като вцепенено и не помръдваше. Огромното бучащо нещо се приближаваше все повече и все повече. Изведнъж Скокльо се опомни и бързо отскочи встрани в зелената тревичка- тъкмо навреме, преди да бъде прегазено от бързата кола.

-Не предполагах, че това пътешествие е толкова опасно!- възкликна Скокльо, когато се съвзе.

И тогава ги чу, бяха съвсем наблизо- стотици жабки, които пееха най-хубавите песни.

-Ето го! Ето го! Жабешкото блато!- зарадва се голямото смело жабче и заскача с нови сили.

-Хей, вижте! Ето го Скокльо! – чу се гласът на Момо точно преди Скокьо да скочи в Жабешкото блато.

-Скокльо! Скокльо! Ти си тук!- заквакаха радостно и други жабки.

-Мислехме, че никога няма да те видим!- през сълзи се обади Мимо.

-Нима не знаехте колко съм голям и смел?- възкликна с гордост Скокльо.

Калоян е будно и палаво момченце на 7 години. Живее в с. Правешка Лакавица. Има още трима братя и прекрасно семейство, в което се включват папагалите, гълъбите, рибките и зайчето Пухи – неговите домашни любимци.

Калоян много обича да измисля приказки. Не му трябва много, за да започне да измисля истории, особено когато героите му са животните в неговото дворче. За да измисли историята със Скокльо, той лично отива до жабешкото блато, за да разбере как живеят жабките.