Приказен разказ от София Бонацола, 16 г., Българско училище “Д-р Стамен Григоров”, гр. Женева, Швейцария. Р-л: Надежда Георгиева (откъс)
Юлското утро днес е тайнствено със странно равновесие на топлина и сивота във въздуха. Геодезистът бавно броди из полето, настройвайки мерните прибори и вдигайки, от време на време, поглед към небето. Облаците се носят ниско, хвърляйки влажен воал над небето. Все едно могат да се разпукат всеки момент, изливайки потоп, или да се разпръснат, разкривайки огненото слънце. Тепърва ще се разбере.
Геодезистът е подпрял главата си с ръка, а няколко нишки светлина осветяват лицето му. Погледът му се носи по хълмовете, покрити с редове от лилави лавандулови туфи. Недалеч има китно селце, разположено на склоновете на два хълма, разделени от непресъхваща река. Освен звука на случаен щурец или пчела само монотонното ръмжене на трактора в полето изпълва тишината. Геодезистът продължава да изкачва хълма. Той може да преброи жителите на селото на пръстите на едната си ръка. Лятото е в разгара си, но не се чува звук от топка на играещо на улицата дете. Тъжната гледка трогва геодезиста, който не може да не мисли за бъдещето на селото. Стъпките му се забавят все повече и повече, докато той се задълбочава в мислите си: "Предполагам, че никога няма да се превърне в истински град-призрак" - гласът му е тежък и несигурен. - "Не че и очаквам да видя топки от изсъхнали тръни да се носят по улиците". Той забавя стъпка, взирайки поглед в ширналите се пред него поля с бяла почва. "Наистина е жалко" - продължава геодезистът и гласът му става по-жив. - "Има потенциал, но кой би искал да обработва земята, когато има толкова много по-лесни начини за печалба? Но пък кой съм аз, за да съдя?".
Геодезистът поклаща глава с въздишка и продължава пътя си, губейки се в меланхолията на мрачния изглед. Въпреки това не може да отрече магията, излъчвана от красотата на пейзажа. Монологът му бързо е прекъснат от рязко пропадане. Преди да осъзнае какво се случва, земята под десния му крак потъва. Опитва се да запази равновесие, докато бавно изважда крака си от отворилата се дупка. "Още една крачка и щях да падна един Господ знае къде" - помисли той, въздишайки с облекчение, че няма нищо счупено. Опитвайки се да направи няколко крачки, геодезистът внезапно си спомня за ключовете на мотора. Проверява джобовете си, но не ги намира. Обхваща го паника, когато осъзнава, че те най-вероятно са паднали в дупката. Проклина късмета си, усещайки безнадеждността на ситуацията, в която се намира.
След няколко дълги и безуспешни опити за търсене, геодезистът изважда фенера си и коленичи до дупката. Нейната перфектна симетрия го кара да се замисли - това не може да бъде естествено образувание. Сърцето му забива силно, докато обмисля възможностите. Внезапно светлина трепва в дъното на дупката – светлоотразителната лента на ключовете. Нещо проблясва и в неговите мисли – детски спомени за разкази за римски златни мини и сечени монети, скрити под урвите над селото, нахлуват в главата му. Преди четиридесет години кравата на един дядо беше открила входа на галерия. "Може би съм намерил вентилационната шахта, съдейки по размерите на дупката. Входът не може да е далеч" - мисли си геодезистът, опитвайки се да забрави за опасността, която може да го дебне. Мините не идват без опасности и като геодезист, това му е напълно ясно. Вдишва дълбоко и се опитва да се успокои, но проблясъкът на ключовете отново разклаща решителността му.
Подухва топъл ветрец, огъвайки високата трева по поляната. Слънчевото сияние не жали тази безименна земя, осеяна с могъщи дъбови дървета. Щурците още не са подели монотонния си напев. Докато се приближава към главния вход на галерията, усещането му за безпокойство нараства. Господства зловеща и глуха тишина. Намирането на входа не беше трудно, тъй като вентилационната шахта е над главната галерия. Въпреки това не може да се отърве от усещането, че тук има и други, които търсят нещо като него. В този миг звук от автомобил изкънтява в галерията и сърцето му сякаш прескочи.
В галерията въздухът е перлено сив, алабастрен. Частиците прах танцуват в лъча от фенера на геодезиста. Изпод дебелите слоеве прах, един предмет, излъчващ слаба светлина, привлича внимание му. С трескава възбуда той вдига керамичния съд и кръглите предмети.
- Златни монети! Чисто злато! - извиква, възхищавайки се на изображението на Нептун върху раковина, теглена от крилати коне, изобразяващи променливите настроения на морето. Но въодушевлението му е краткотрайно, когато забелязва други артефакти, включително статуя на Аполон с грифон. Обхваща го лошо предчувствие, смесено със зловеща миризма на сяра, сякаш е отворил кутията на Пандора. Внезапно отекват три силни експлозии, които го изтръгват от мислите му.
Обзет от паника, геодезистът изтичва от галерията. Вечерното слънце изгаря очите му, но той чува само ударите на сърцето в ушите си и вижда само цветната мъгла от различни оттенъци на зеленото. Якето му се закачва за един клон и с треперещи ръце той се мъчи да се освободи. Изведнъж се осъзнава и решава да остави якето, продължавайки да бяга към гората.
Геодезистът тича през поляната, сърцето му бие силно в гърдите при всяко падане и опит за изправяне. Междувременно мъжете в колата си проправят път по хълма, всеки въоръжен с лопата и черни чували за смет. Един от тях, с прякор "Чушката" заради пиперливия си характер, обяснява, че са получили поръчка за статуята и вазата. Друг по-млад мъж взима лопата и старателно разбива вазата, събирайки парчетата в чувал.
- Ще получим повече за монетите, ако ги разтопим и продадем златото - казва той безцеремонно.
- Затваряй си устата, глупако, ще решим щом разберем колко струват - изръмжава Чушката.
След като приключват със задачата, бързо опаковат всичко и тръгват с колата, оставяйки зад себе си само тежката миризма на изгорели газове.
С изморени гърди, раздути като платна на кораб, пробиващ си път през вълните на бурното море, геодезистът намира пролука през горските храсти. Ударите на сърцето му почти напълно заглушават буботенето на отдалечаващата се кола. Лимонено жълтото Кавазаки лежи на земята, потопено в локва моторно масло – куршум е пробил резервоара и двете гуми. Геодезистът вдига поглед към злокобното небе. Едно нещо вече е ясно - дъждът се лее като потоп.
София Бонацола е ученичка в 11-ти клас в Международното училище в Женева, Швейцария. След успешно издържан национален конкурс през 2020 г. София започва да учи математика в Швейцарския федерален институт по технологии, гр. Лозана, в програмата EULER. Посещава българското училище “Д-р Стамен Григоров” в гр. Женева. Нейните интереси са свързани с класическата и джаз музика, като от 8-годишна свири на пиано. Любимите ѝ предмети са история и литература. В свободното си време обича да играе и коментира футбол. Най-много обича ваканциите, прекарани с нейните баба и дядо в България.
