Разказ от Стелияна Байчева Желязова, 15 г., Ателие за приказки при НЧ “Христо Ботев 1937“, Бургас
Събудих се от силен шум, идващ от големия коридор. Станах от леглото, за да видя какво се случва. В дома ми има огромно огледало, което е наследство от миналите собственици. На секундата в която навлязох в коридора, видях огледалото пропукано. Взех си телефона и му пуснах фенерчето. Не можах да разбера как се е пропукало, няма нищо наблизо, което да го предизвика/да го счупи/. Приближих се. То беше толкова старо, мислех, че е невъзможно да бъде счупено. Родителите ми не се събудиха от шума. Ставаше все по тъмно и по-тихо, което е обичайно за голяма къща, но все пак изпитах някакво странно чувство. Сложих си ръката върху огледалото с надежда да се опитам да разбера какво се е случило. Друга ръка посрещна моята през огледалната повърхност. Две зелени очи се взираха в мен. Студенооооооо. Стана студено. Затворих очите си и съществото ме издърпа от другата страна на огледалото. А съществото беше мен?!
С различни части, това място в което се събудих беше дома ми, но наобратно?! Зеленооката версия на мен се обърна и каза, че различните стаи изглеждат различно. Отидохме в стаята, която трябваше да е моя, но тя беше огромна, с много стълби, врати, изглеждаше все едно няма край. Вратите не водеха наникъде…Другата версия на мен каза, че вратите водят където си искам и аз просто нямам въображение…Сериозно ли ми говореше така?!
Отговорът не беше какъвто си мислех. Отговорих, че ако сме различни, но еднакви, то ние сме противоположности и по тази логика моята противоположност е тази с въображението, което обяснява защо вратите за мен са нищо, а за нея всичко. Попитах я дали родителите тук са много различни, знаейки че моето семейство е организирано и винаги имат време за мен.
Противоположността ми се замисли и каза:
- Ние сме противоположности, това означава, че сме в огледално обратно посоки - огледа се и продължи - ако твоите родители имат време за теб, моите нямат.
Погледнахме се взаимно… Съжалих я. Защо за Бога, хората създават поколение, щом не се грижат за него. След дълго мълчание се чух да казвам:
- Как се появи тук?
- Как работи огледалото?
Другата версия на мен се усмихна загадъчно и всезнаещо рече:
- Много лесно. Всеки път, щом нов човек се премести в къщата, огледалото създава обратно копие на този човек. След като този човек си тръгне, този свят се разрушава, докато друг дойде.
Изненадах се, като ми каза това, но момичето продължи набързо и не ми даде време да се замисля върху думите ѝ:
- Огледалният свят се сменя на дузина години. Това е нужно, за да се поправи пукнатината, защото отнема време.
Попитах защо ме доведе тук и защо точно мен. Противоположността ми отговори, че макар във нейното измерение да има по-забавни игри и приключения,/откъде ли знаеше?/, понякога ти доскучава и имаш нужда от другарче. Затова не се изненадах, когато ме дръпна отново в огледалото, мислех че сънувам…
Вече знаех какво става и притеснено попитах дали мога да се прибера у дома. Зеленооката версия на мен ме изгледа и с притихнал глас рече:
- Защо да се прибираш там, където нямаш щастие?
- Какво имаш предвид? - извиках неволно. Моето семейство ме обича, защо да нямам щастие?
Противоположността ми ме изгледа и спокойно каза:
- Наблюдавам те от мига, когато кракът ти стъпи в тази къща, не изглеждаш като щастлив човек.
Погледнах към краката си и замълчах. Другото ми аз ми дръпна ръката и посочи един сандък. Преди да разбера какво има в него, момичето ми издърпа ми ръката към него и го отвори. Вътре имаш всякакви играчки. Започна да ми ги подава, бяха предимно кукли и плюшени животни, гледайки с жадни за внимание очи. Новата ми приятелка ме изгледа и попита:
- Беше ли отвън?
Изгледах я и аз и я попитах : Отвън?
- Да, огромно е! - стана и ме дръпна. Ще ти покажа…
Отвори вратата и това нейно отвън, беше огромно като царство от сънищата, от приказките за Пепеляшка и Спящата красавица и дори още по-изумително. Разтърках очи, отворих ги и тогава ги видях.
Имаше много къщи, цветни улици, кули, и цветя, много чудни цветя.
- Къщата, в която живея, е малка част от това кралство - промълви момичето.
- Защо е тук, а го няма в моят свят - попитах аз.
- Там е - каза противоположността ми, но е под къщата, разрошено.
Отидохме до едно езеро, погледнах нагоре и видях само небе, нощно небе, обсипано с звезден прах и звездочели цветя. Оказва се, че в тази реалност винаги е вечер, няма слънце и светлина. Леле, виждах го с очите си, а не можех и не исках да си го представя. Там живееха на тъмно…
Единственото, което беше еднакво, с моят свят, бяха едни цветя - казваха се Сесилиантонес. Бяха навсякъде. Това езеро беше оградено с тях, те растяха навсякъде - в него, около него, бяха увиснали дори във въздуха над него, като птици, явно можеха и да летят. От изненада отворих уста.
- Ако напуснат това място, Сесилиантонесите умират - каза другото ми аз.
- Но нали в моят свят ги има също под къщата? - рекох обнадеждена аз.
- Да, защото никога не са напускали дома си - усмихна се новата ми приятелка.
- Беше ми много приятно да те видя, да се запознаем, но е време.
- Време за какво? – попитах.
Нямах време да за реакция. Зеленооката с усмивка ме бутна в езерото, хвърляйки след мен само една сесилиантонеса…
Помислих, че ще се удавя, затворих си очите и се помолих. Пред очите ми премина целият ми кратък и смислен живот…
Секунди по-късно се събудих пред Огледалото, което вече не беше пукнато, а като чисто ново проблесна в очите ми.
Беше ли всичко това сън? Няма как да е било. Видях пукнатината със собствените си очи. Натъжих се. Вече ми липсваше зеленоокото ми аз. Сълзи започнаха да се стичат от очите ми, докато не видях – сесилиантонесата в ръката си. Истина е, истина…
Бързо побягнах към мазето. Взех един голям чук и разбих стената, грабвайки фенера от масичката в хола.
Когато влязох в дупката, вече знаех какво ще намеря там - беше пълно с тези магически цветя - сесилиантонесите, а до тях се усмихваше една порцеланова кукла в кралски дрехи, с лика на новата ми приятелка.
Взех я и седнах на земята до малкото езеро, покрито с цветята, пускайки куклата на цветето, за да плават към дома… Към моята друга реалност, към зеленоокото ми следващо аз…
Стелияна Желязова рисува от 5-годишна възраст. През годините на растеж нейни преподаватели са худож ниците Красимир Зинин, Севина Трайчева, Златка Бобева, Митко Иванов. Голяма подкрепа получава и от преподавателите в ЛФ "Фантазия" при НЧ "Христо Ботев 1937", Бургас и от родителите си. Има множество награди и отличия.
За 11-тия си рожден ден, получава подаръка, който най-много желае – конкурс за изобразително изкуство, с честта да бъде журиран от батик изкуствоведа г-жа Златка Бобева. Конкурсът се превръща в Национален под надслов: "Моите приятели – котките и други животни". Подкрепен от Община Бургас, НЧ "Христо Ботев 1937", РИОСВ-Бургас и Рисувалня "Елфина", той се превръща в радостно събитие и събира над 800 рисунки в последното си издание. Тази година предстои да се състои отново.
През годините Стелияна твори в литературното и приложното поприще, занимава се с театър, учи бойни изкуства, печели стипендия за надарено дете и получава признание две години подред от кмета на Бургас.
Стелияна Желязова днес учи в СУ "СВ. св. Кирил и Методий", Бургас, в паралелка с изобразително изкуство и английски език. Обича да рисува графични творби, приятелите си, рисунки, свързани с волейбола. В бъдеще се надява да се занимава със скулптура.
